The Perks of being a Wallflower / Предимствата да си шибой.

fanmadetranslation.

Смъртта е изцяло едно съвпадение.
Благодарности за семейството ми.
Просто искам да кажа, че без всички, които ще изредя, нямаше тази книга да просъществува.
Гриир Кесъл, Хендрикс Хедър, Нийли Леа и Стейси Чбоски.
Роби Томпсън, Кристофър МакКуари, Маргарет Меринг, Стюърт Щърн, Кейт Дегънхарт, Марк МакКлейн, Уилсън Дейвид
И най-накрая...
На д-р. Ърл Рем за написването на прекрасно стихотворение и на Патрик Комюкс, за дето го запомни грешно, когато беше на 14.

Писмо 1.
25 август, 1991.
Скъпи приятелю,
Пиша ти, защото тя каза, че умееш да слушаш, разбираш и най-вече защото не си спал с онзи човек по времето на онова парти, въпреки че си могъл. Моля те, не опитвай да разбереш коя е тя, защото в такъв случай може да разгадаеш кой съм аз, а наистина не искаш да го правиш. Ще назовавам хората с различни имена или просто с местоимения, защото не искам да ме откриеш. Не прилагам адреса си, поради същата причина. Обаче знай, че не ти мисля лошото. Наистина.

Просто се нуждая да знам, че някой там ме слуша, разбира и не се опитва да спи с хората, въпреки че може. Трябва да знам, че такива хора съществуват. Мисля, че ти, от всички хора по земята, ще ме разбереш най-добре, защото мнението ми е, че от живите, ти единствен ще оцениш какво значи това. Най-малкото, се надявам, че ще го направиш, защото другите те използват само за да ги подкрепяш и да им осигуряваш приятелството си. Поне това чух.

Е, да започваме – това е моят живот. И искам да знаеш, че аз съм и щастлив и тъжен, тъй като все още се опитвам да разбера как така живея. Опитвам се да мисля за семейството си като на хора, които ще ме подкрепят по пътя, който съм избрал. Особено, след като приятелят ми Майкъл напусна училище миналата пролет и чухме гласът на господин Ван по мегафоните из коридорите.
‘Момичета и момчета, с тъга ви съобщавам, че един от нашите ученици почина. Ще има панихида за Майкъл Добсън по време на събранието този петък.’

Не знам как клюките се разпространяваха толкова бързо из училище и почти винаги бяха верни. Може би това се беше случило в столовата. Не си спомням. Но Дейв, този със странните очила, ни беше казал, че Майкъл се е самоубил. Майката на момчето играела бридж в техни съседи, когато се чул изстрел.

Не си спомням много добре какво стана след това, освен че по-големият ми брат дойде в офиса на господин Ван, и ми каза да спра да плача. След това сложи ръката си на рамото ми и ми каза да забравя случилото се преди татко да се прибере. После отидохме да ядем пържени картофки в McDonald’s и той ме научи как да играя пинбол*. Дори се пошегува, че заради мен е изпуснал целия си следобед в училище и ме попита дали искам да му помогна по работата с негвото Камаро**. Вероятно изглеждах доста отчаян, за да ми позволи да му помогна, защото никога преди не ми беше давал.

По време на събранията, Съветът на настоятелите беше разпитвал тези от нас, които наистина харесваха Майкъл. Мисля, че ги беше страх да не последваме примера му и да не се самоубием, защото изглеждаха ужасно напрегнати и един от тях не преставаше да пипа брадичката си. Бриджит, която по принцип се водеше луда, каза че понякога е мислела за самоубийство, когато рекламите започвали по телевизията. Тя беше доста откровена и това озадачи настоятелите. Карл, който имаше репутация на приятен човек, каза, че е много тъжен, но никога не би се самоубил, защото това е грях.

Настоятелят, който ни разпитваше, премина през цялата група, докато най-сетне не стигна до мен.
“Какво мислиш, Чарли?”
Беше ми странно, че не бях срещал този човек никога, защото той се водеше ‘специалист’ и знаеше моето име, въпреки че не носех бадж, както те правеха.
“Е, мисля, че Майкъл беше добро момче и не разбирам защо го е направил. Въпреки че съм натъжен, заради смъртта му, незнанието защо това се е случило ме притеснява повече.”
Усетих гласа си и ехото му в празния офис, но той не звучеше така както по принцип. Беше различен. Може би това се дължеше на факта, че изобщо не бях спрял да плача.

Съветът ми каза, че са открили причината, която може да го е тласнала към действието. Майкъл имал “пробелми в къщи” и не можел да каже на никого точно какви били те. Затова, може би, се почувствал самотен и се самоубил. След като ги изслушах, започнах да им крещя, че Майк би споделил с мен и се разплаках дори по-силно. Настоятелят се опита да ме успокои, казвайки ми, че имал предвид възрастен – като учител или някой от тях – настоятелите. Но това изобщо не сработи и в края на крайщата се наложи брат ми да дойде и да ме прибере с Камарото си.

До края на учебната година, учеителите се държаха с мен различно и ми даваха по-добри оценки, въпреки че изобщо не учех. Честно казано, аз винаги ги изнервях.

Погребението на Майкъл беше странно, защото баща му не плачеше. И три месеца по-късно, той напусна жена си – поне според Дейв, по време на обяда. Мисля си за това, понякога. Чудя се какво ли се е случвало в къщата на Майкъл, като се изключи вечерята и гледането на телевизия. Приятелят ми не беше оставил бележка, или поне родителите му не дадоха на никого да я види. Може би е била със заглавие “Проблемите в къщи.” Иска ми се да знаех. Може би така щеше да ми е по-леко да понеса загубата.

Все пак има едно нещо, което знам – чудя се какво ли щеше да стане с мен ако аз имах “проблеми вкъщи”, но ми изглежда така, сякаш на хората им се случват много по-лоши неща. Както когато приятелят на сестра ми започна да излиза с друго момиче и тя плака цял уикенд. Татко каза: “На хората им се случват и много по-лоши неща.” А мама мълчеше.

Месец по-късно сестра ми срещна друго момче и щастието се завърна в погледа ѝ. Татко пък продължи да работи. А мама продължи да чисти, както и брат ми продължи да поправя своята кола. Това се повтаря всеки ден, откакто той напусна колежа в началото на лятото. Играе футбол за Пен Стейт, но се нуждаеше да учи и лятото, за да подобри оценките си, иначе щяха да го изритат от отбора.

Не мисля, че родителите ни имат любимо дете в семейството – трима сме и аз съм най-малкият. Брат ми е най-възрастен. Той е много добър футболист, а също така обича колата си. Сестра ми пък е много красива, но се отнася доста злобно към момчетата. Тя е средна по големина от нас. Заедно с нея, в момента изкарваме само шестици в училище, затова са ни оставили на мира.

Мама плаче по време на телевизионните сериали, а такто работи много и е доста честен човек. Леля ми Хелън веднъж беше споменала, че татко ще е прекалено горд, за да го хванат кризите на средната възраст. Отне ми доста време да разбера за какво говори, защото той тъкмо беше станал на четиридесет и нищо не се беше променило в него. Леля Хелън бе много забавна и я обичах повече от всеки друг на света. Тя беше сестра на майка ми и когато е била на моята възраст също е имала само шестици в училище. Тя често ми даваше да чета интересни книги. Татко казваше, че са малко стари за мен, но аз ги харесвах и той просто изсумтяваше и ме оставяше да си чета. Леля Хелън живееше с нас от няколко години, защото нещо лошо ѝ се беше случило, обаче никой не ми казваше какво, което много ме дразнеше и винаги питах. Когато бях на около седем, спрях да задавам въпроси, защото като всички деца винаги ми беше любопитно, и когато питах, тя започваше да плаче много силно.

Когато татко ми удари шамар и ми каза “Нараняваш чувствата на леля си!”, аз установих, че не искам да я разплаквам, затова просто спрях. Леля Хелън каза на баща ми никога повече да не ме удря пред нея, а той отвърна, че това е неговата къща и че докато тя е в нея, ще изпълнява неговите правила. За тази случка не си спомням повече, защото започнах да плача и след малко, мама и татко ме заведоха в стаята ми. Не след дълго мама изпи няколко чаши бяло вино и склони да ми каже какво се е случило със сестра ѝ. Тогава разбрах, че на някои хора наистина им се случват по-лоши неща.

Сега вероятно би трябвало да си легна, защото е много късно. Дори не знам защо написах всичко това за теб. Вероятно защото утре ще е първият ми ден в гимназията и чувствам, че ме е страх да ходя там.

С любов,
Чарли.

Писмо 2.
7 Септември, 1991
Скъпи приятелю,
Не харесвам гимназията. Кръстили са столовата " Център за хранене," което е странно. В часа ми по напреднал английски има едно момиче – Сюзън.
В основното училище беше много забавно да си около нея. Тя харесваше филми и брат й Франк й направи касетки със страхотната му музика, които тя сподели с нас. Но през лятото тя беше свалила брекетите си и беше станала малко по-висока и красива. Бюстът й също беше порастнал. Сега, тя се държи много по-глупаво в кориторите особено, когато наоколо има момчета. И аз смятам това за дъжно, защото Сюзън вече не изглежда толкова щастливо. Да си кажем истината, тя не обича да признава, че е в часовете по напреднал английски и вече не обича да ми казва „здрасти” в коридорите.
Когато Сюзън беше на срещата на съвета на настоятелите заради Майкъл, тя каза, че той веднъж й бе казал, че тя е най-красивото момиче в целия свят – независимо от недостатъците й. Тогава я попитал дали е искала да „ходи” с него, което беше голяма работа в което и да е училище. В гимназията го наричаха „излизане”. Те се целуваха и говориха за филми. Сега той наистина й липсваше, защото е бил най-добрия й приятел.
Това също така беше забавно, защото по принцип в моето училище момчетата и момичетата не бяха „най-добри приятели”, но Майкъл и Сюзън бяха. Нещо като леля ми и аз. Съжалявам. „Леля ми Хелън и аз.” Това е нещо, което научих тази седмица.
През повечето преме си мълчах и само едно дете – Шон ме забелязваше. Той ме чакаше след физическото и казваше разни доста детински неща въпросно как щял да ме ‘врътне’, което за мен е когато някой напъха главата ти в тоалетната и пусне водата, за да накара косата ти да се върти наоколо. Той също изглеждаше доста нещастен, затова му казах какво мисля. Тогава Шон се ядоса и започна да ме удря, а аз просто направих нещата, които брат ми ми показа. Той беше доста добър боец.
“Цели се към коленете, гърлото и очите.”
Така и направих и наистина нараних Шон. Разплаках се. Сестра ми трябваше да си тръгне от старшия почетен час, за да ме закара у дома. Обадиха ми се от офиса на господин Смол, но не ме изключиха или нещо такова, защото едно момче му беше казал истината за боя.
“Шон го започна. Това беше просто самозащита.”
И наистина беше. Просто не разбирам защо Шон искаше да ме нарани. Не му бях направил нищо! Аз съм толкова малък. Това е вярно. Но изглежда, че Шон не знаеше, че мога да се бия. Истината е, че можех да го нараня много по-лошо и може би трябваше. Помислих си, че щеше да се наложи ако той започнеше да преследва момчето, което беше казало на господин Смол истината, но Шон така и не го направи, затова всичко остана назад във времето.
Някои деца ме гледат странно в коридорите, защото не декорирам шкафчето си и аз бях този, който наби Шон и не можа да спря да плаче след като го направи. Явно съм доста емоционален. Но ми е много самотно, защото сестра ми е заета да е най-възрастната в семейството ни. Брат ми е зает да играе футбол в Пен Стейт. След приключването на тренировъчния лагер, треньора му беше казал, че той бил втората струна, и че когато започнел да учи системата – щял да бъде първата.
Баща ми наистина се надява, че ще успее да стане професионалист и да играе за Стийлърс. Майка ми просто се радва, че той има възможността да ходи в колеж безплатно, защото сестра ми не играе футбол и няма достатъчно пари, за да изпратим и двама им. Затова, тя иска да работя усърдно, за да взема академична стипендия. Така, че с това ще се занимавам докато не намеря приятели тук. Надявах се, че детето, което каза истината можеше да стане мой приятел, но мисля, че той просто е бил ‘добро момче’, затова го е казал.
С любов,
Чарли.

Писмо 3.
11 Септември, 1991
Скъпи приятелю,
Нямам много време, защото учителят ми по английски за напреднали ни възложи да прочетем една книга, а аз обичам да препрочитам книгите. Странно, книгата е „Да убиеш присмехулник”. Ако не си я чел, мисля, че трябва, защото е много интересна. Учителя ни възлага по няколко глави за време, но аз не обичам да чета книгите по този начин. Аз съм чета почти до средата на една книга, от първия път!
Така или иначе, причината да ти пиша е защото видях брат си по телевизията. По принцип не харесвам спорта много, но това е специален случай. Майка ми започна да плаче и баща ми положи ръката си на рамото й. Сестра ми се усмихна, което е смешно, защото тя и брат ми постоянно се карат, когато той е наоколо. Но батко ми беше по телевизията и поне две седмици това ме караше да се усмихвам. Страшно много ми липсва, което е странно, защото ние не си говорихме много, когато той беше тук. И да сме честни – все още не го правим.
Бих ти казал на каква позиция играе, но както казах, аз ще съм анонимен. Надявам се да разбереш.
С любов,
Чарли.