Untitled / By: Lunny -Natalie Snake/

Глава 1
Пролог

"Любовта. Какво за вас е любовта? ".. Първите думи от списание, което грабна окото ми. Нямаше да прочета статията надолу. Бях сигурна, че щях да срещна лигави обяснения от рода на "Тя е всичко за мен! Толкова е хубаво да усетиш пеперудите в стомаха ми!" и така нататък и така нататък.
Ако зависеше от мен щях да изтребя тези "пеперуди" още докато са в ларвите си. Но какво знам аз? Момичето, седейки на пода, с телефона в ръка.. четейки последните смс-и, които би трябвало да съм изтрила отдавна.

"Добре, съкровище. Обичам те. " Или пък следващия.. " Обичам те много много много много много.."

Не, че не беше вярно! Абсолютно отхвърлях идеята той да бе лъгал през цялото това време. Личеше си по всяка една дума, че държеше на мен..
А ето и отговора на списанието.. "Какво е любовта? Онова нещо, което може да те разплаче в същия миг, когато си се усмихнал. Зрежи пеперудите.. Изслушай моята история.."
Глава 2
"Имало едно време.."

"Имало едно време.." Нали именно така започват приказките? Е, ето, че и моята започва така. Нали все някак трябва да се започне?
Казвам се Анна Харпър. Червени къдрици, сини очи .. Знаете как е.. -на външен вид поредното момиче, което отчаяно се опитваше да не се слее с тълпата. На 20 съм. Може да се каже, че съм сравнително умна.. И може би това беше първото нещо, с което се отличавам от връстниците си.
Но както и приказките си имат своето голямо НО .. Ето го и моето..
Животът ми изглеждаше доста добре отстрани. НО никой не знаеше какво се случва зад прелестните врати на моят живот. Майка ми (обикновенна жена.. доста благ характер, макар понякога да избухваше прекалено) и баща ми (човекът, който и до днес ненавиждах) често се караха. Дори би трябвало да използвам думата "постоянно". Когато майка ми излизаше разстроена, баща ми идваше и си го изкарваше на мен. Но минаха години и свикнах с това.
И все пак нещо ми липсваше.. Всяка вечер се молех да се случи нещо различно с живота ми. Дори да избягам от града ако щеш.. Но се събуждах на следващия ден, осъзнавайки, че нищо не се бе променило толкова много.
Още тогава трябваше да внимавам какво си пожелавам.

2 декември; преди 3 години

Училището свърши за днес. Макар да бяхме почнали от сравнително малко време, имах чувството, че главата ми избухваще всеки път, щом някой учител спомене "тест".. "контролно" ..
Крачех бавно и неусетно осъзнах, че подминавам плажа. А така ми се искаше да поседя там.. макар да беше зима. Небето се беше обагрило във виолетово и оранжево, залеза докосваше морето и потъваше навътре... Тази глетка ме накара да се замисля за доста неща..
Тъкмо, когато реших, че е време да си вървя у дома.. го видях. За пръв път. И ето от къде започна моята история.. от първия поглед, насочен към пъстрите му очи.
Загледах се, осъзнах, че и той ме погледна. Нелепата усмивка, която се разля на устните ми, ме накара да се поувствам като истинска глупачка. "Дано да не се приближи.." казах си.. Но молитвите ми не бяха чути. За мое нещастие младежът се бе насочил право към мен.
-Аз.. не те гледах! -Побързах да се защитя. От близо неговата красота изглеждаше още по главозамайваща. Косата му не бе дълга.. Нормална, кестенява.. а лъчите от залеза я караха да изглежда приятно руса. Висок, слаб.. Осъзнах, че го гледам от повече от 30 секунди.
-Чувствам се пренебрегнат! -Отговори той, като на лицето му се появи най-ослепителната и огромна усмивка, която някога бях виждала с очите си.

Глава 3
"Анна и пъстроокия вълк"

Първите няколко минути сякаш самата тишина се надвикваше с морските вълни. Небето постепенно променяше цветовете си с по-тъмни и дори заплашителни.
-Сега ще мълчим ли? Няма ли поне да си кажеш името? -Ме попита пъстроокия. За миг откъснах поглед от глетката и погледнах бялото му лице. Не исках да се замислям за излишната му красота, защото щях да потъна в тези размисли за дълго дълго време.
-Какво ще ми дадеш, ако ти кажа името ми? -Попитах шеговито и се придвижих няколко крачки по-близо до морето. Успях да зърна с периферното си зрение неговото объркано изражение.
-Трябва ли да ти давам нещо..за да науча името ти? -Личеше си леката нотка на присмех, но знаех, че не бе с лоши чувства.
Обърнах се и прокарах ръка по косата си и отново впих поглед в неговия. -Да направим така.. ще ти дам skype си.. И ще видим дали ще успея някак да те убедя да ми кажеш името си.. червена шапчице.
В първия момент се изненадах от спокойния тон на младежа. Нима щеше да даде свои координати на напълно непознато момиче с червена коса и сини очи? Зарежи външния вид.. Той не знаеше дали не съм някоя крадла.. или мошенничка.. Изглеждаше ми съвсем спокоен.
-Добре.. Както кажеш. -Вдигнах рамене, като бръкнах в чантата си и изкарах любимият си химикал.. Късметлийския.. Подадох го на непознатия. След като използва гърбът ми за масичка.. ми подаде малкото листче, което на няколко пъти се опита да се изплъзне от пръстите ми.
***

Вече бях у дома. Тъкмо се навечерях с поредната порция скандали и малко прегоряла храна, когато лаптопа грабна окото ми. Дали чакаше да го намеря и да започнем да си пишем? Дали изобщо се сещаше за онази малка и ниска червенокоса "шапчица" ?
Нямах повече търпение, да стоя и да чакам.. Отворих лаптопа, написах паролата и ето, че вече бях на линия. Прерових чантата за малкото листче хартия. В началото помислих, че съм го изгубила, но накрая се появи като по чудо.

Здравей, червена шапчице. Мога ли да ти казвам така, след като отказваш да ми кажеш името си?

Не отказвам. Искам нещо в замяна..Различно е!

Добре, любима шапчице. Ако ти ми кажеш името си, аз ще бъда твоя вълк.

Незнайно защо само от тази мисъл бузите ми пламнаха в тон с къдриците ми. Дали беше нещо специално? Сякаш сетивата ми подсказваха, че трябваше да се вкопча в него като хищник. Сякаш.. не трябваше да изпускам тази приказка. И аз, разбира се не си и помислих да го направя.